falling deeper, dreaming sweeter

Днес, преглеждайки старите си списания - дейност, неизбежна в Неделя следобяд - попаднах на една статия за майките и бебетата. Авторката беше на 27-28, без деца. Според нея правилната възраст за първото отроче е на 35-36, когато си направила кариера, имаш необходимата нагласа, ‘поживяла’ си и не на последно място - намерила си перфектния мъж. Имаше една доста голяма част от статията, описваща как майките на 20-25 са някакви полуидиоти, обсъждащи само наакани памперси, стрии и новите модели на Чико. В същото време около тях по разни кафета спели угнетените им невръстни дечица в ужасните си модерни колички. Всичко беше подкрепено с факти. Естествено.

Та.. Нека да предложа и аз няколко факта на всички момичета на 27-28, които тепърва смятат да си поживяват, градят кариери и кроят пъклени планове. Аз също обичам деца, даже си имам едно => си имам и личен опит. И аз си обичам живота, даже излизам, когато пожелая. И повярвай ми - никога през този живот не ми се е случило да водя разговор за наакани памперси. Самата дума ми бяга някъде.

Още?

Факт е, че на 35 си застаряваща, депресирана и самотна (благодаря на авторката за показното :)). Искаш бебе. Права си - няма мъж, който да те обича, както едно дете би го направило. Но, повярвай ми, никое дете не заслужава да бъде лекарство за самосъжалението ти. Дори и твоето собствено.

Факт е, че 15годишните мразят 45годишните си родители. Не искаш това, нали?

Факт е, че поведението и разговорите на онези жени с количките и стриите е извинение. Тяхно - че ги мързи да свършат нещо, каквото и да е. Твое - че те мързи да опиташ.

Факт е, че между 25 и 30 няма да постигнеш нищо особено с кариерата си. Освен с много чукане и много компромиси. Но.. Ти не си такава, нали? Да беше родила.

Факт е, че дори да постигнеш нещо, макар и не особено, ако наистина си чакала това, за да родиш, ще ти бъде прекалено трудно да избираш. А тогава изборът ще е задължителен. Подготви ли психическата нагласа за момента?

Факт е, че на 35 стриите ти наистина ще са неизбежни. Сори.

И защото ме мързи да пиша още, а и всичко това е плод на някаква неизразходвана агресия, спирам дотук. Не ми харесва някой да заклеймява една огромна група от хора като смешни/ненормални само защото отдавна е загубил възможност да опита да бъде част от тази група. Не ми харесва и да чета статии от хора, които не разбират за какво пишат. Да сменя списанието? То умря така или иначе. Може би точно заради това.

Filed by windy at 5:48 pm under things
4 Comments

Най-добрият филм на всички времена - The Shining. Неоспоримо. Откакто го гледах, преглеждам всякакви уж подобни филми - на Кубрик, с Джак Никълсън (мерси на Кори за едита :)), препоръчаните в imdb. Нищо дори близко. Ще се зарадвам на идеи все пак. Филмът е брилянтен.

Най-гледаемият филм тази седмица беше Severance. Повече забавен, отколкото страшен и повечече добре заснет, отколкото безсмислен. (Айде тука да си призная как доскоро пишех безсмислен без ‘с’ :))

Най-проклетото нещо в живота ми не е сладката ми главица, а кока-колата. Не се прави, че не знаеш.

Най-якият блог в блогхъб е Look at the Stars. На спечелилите честито ;)

Най-прецаканият месец в годината е Октомври. И ето, че идва.

Най-скучният ден от седмицата е Неделя. Неделята вече е тук.

Най-приятната идея днес - Muse в Румъния.

Най-яката мацка евър е Чарлийз Терон. Въобще не ме интересува колко точно комерс е. Или колко не може да играе.

:D

Filed by windy at 4:34 pm under things
No Comments

 Ако онзи ден сутринта някой ми беше казал какво ме чака следващият (а явно и следващите няколко) ден, то бих останала с кошмарите си.

05.09, 8:30

На входната врата се чука като за последно, звънеца звъни, едновременно с това звъни и телефона ми. Е чак такъв сън не бях изкарвала. Следва 20 минутен спор с баща ми на тема ‘глуха ли съм или просто недоспала’ и безопасно ли е да оставиш едно тригодишно и едно четиригодишно хлапе да се събудят сами. Не помня кой миряса пръв. Помня, че ми спряха интернета. Това, естествено, установих след като баща ми си беше тръгнал и след прегледа на единствената банкнота от 10лв. в чантата си. Ще се ходи до банката, видяло се е, и без това трябваше да взема новата си дебитна карта, след като оставих старата в поредниа автобус Петрич - София. Измих мъниците, облякох ги, извиках такси и след 10 минути бяхме пред банката. Влизам вътре, казвам си името, ЕГН-то и сметката и казвам, че ми трябват еди колко си пари. Ок, няма проблем. Лична карта, моля. Лична карта? Къде ми е личната карта наистина? Няма лична карта, няма пари, няма интернет, няма радост. Мамка му. Питам дали мога да проверя поне дали ми е готова дебитната карта, за да знам дали да се разкарвам отново. На първо гише да отида. Отидох на първо гише, където след като си казах името, просто ми дадоха дебитната карта. Без лична карта, без идентификация, без нищо. Новата ми дебитна карта с инструкции и пин кода към нея. И пари, естествено. Предвид ситуацията, се почудих дали да плача или да се смея. Спрях да се чудя пред банкомата на 10м. от банката, където изтеглих пари. Може и да не е такъв ад, помислих си. Може, ама не. Платих интернета, обясних, че се местя и че вече няма да съм на тази тарифа, на която съм до момента. Дядото, прибиращ таксите само ми да-каше и ровеше по някакви шкафове за стотинки. Не знам кой какво разбра, просто исках да се прибера и да си доспя. Прибирам се вкъщи и включвам компютъра. НИЩО НЕ РАБОТИ. Следва 10 часово ровене по файлове, тряскане на клавиатури и литри кола, резултата, от които бяха 4 двд диска с всичките ми снимки, документи и по-важни аудио/видео файлове и никакъв прогрес с оправянето на блестящия ми уиндоус. Реших, че няма да го бъде. Ще го махна. Ще го махна. Е как да го махна като единствения ми диск с някаква ос е repair диска на уиндоус ме, който освен това е специално за лаптопа. Ми майната му, ще запиша на някакъв диск нещо друго и инстал. Единствения празен някакъв диск, който намерих беше едно мижаво сиди. Единственото, което можех да запиша на него беше ubuntu. Това и направих. Доколко удачен е бил избора, ще разбирам следващите дни.

Иначе като изключим това, бъбречните кризи от тази сутрин и задънената улица с квартирата, всичко е наред :D

Filed by windy at 2:58 pm under me
No Comments

Асиа Ариа Ана Мария Витория Арженто е на 31, има 5годишна дъщеричка, 5 татуировки и невероятно излъчване. И как да няма?

Баща й е вече споменатия Дарио Арженто, майка й е актрисата от Profondo Rosso - Дариа Николди. Николди, защото с Дарио така и не се женят. А и няма нужда. На 16 прелестната Асиа се появява гола във филм на баща си и всички са в потрес. Поредната разглезена дъщеричка на талантливи родители? Не съвсем. Въобще не, простете. Още на следващата година, Асиа прави опити да режисира, като през 1996 прави документален филм за баща си, който обожава. През 1998 режисира още един документален филм за Абел Ферара, който й носи награда на Филмовия фестивал в Рим.

- Hello, world :D

- Welcome, Asia

От там е история. Асиа пише стихове, романи, сценарии, снима се във филми, режисира ги, промотира ги, моделства, заснема живота си във формата на електронен дневник и бърка дълбоко с всяка снимка в близък план.

- Каква искаш да станеш като порастнеш?

- Асиа, разбира се.

Най-известният, режисиран от нея филм е Heart is Deceiful Above All Things. Във филма се разказва за наркоманка и взаимоотношенията със сина й. Или по-скоро за опитите й да бъде майка. Аз бих ви препоръчала Scarlet Diva.

Това е тя. Няма значение дали ти харесва тук. Може да бъде всякаква.

 

 

 

 

 

 

Filed by windy at 11:09 am under things
No Comments

Преди известно време се бях захванала да превеждам филм, който не бях гледала. Заглавието ме грабна - A Guide To Recognizing Your Saints. Брилянтно! Първия път като научих за филма, още нямаше релийзи никъде и позабравих. После дойде моментът с превода, който естествено зарязах, за да се стигне до днес, където готов преведен релийз ме чакаше в замунда. СЪДБА, хорица, как да не гледаш? :D

Мамка му, ужасен беше. :/ Не знам дали сте гледали City Of God. City Of God e n18 в top100 на imdb и е един безумно скучен и безсмислен филм. Айде без рев, моля. Ми.. A Guide To Recognizing Your Saints макар и да беше доста по-гледаем и не съвсем скучен през цялото време не спря да напомня по усещане и липса на действие именно за City Of God. И докато в последния някаква роля за високия рейтинг играе това че е неамерикански, то в наръчника за разпознаване на светците ти? няма за какво да се хванеш. Имаме Робърт Дауни Джуниър, който нищо не прави, никак не изглежда и нищо знае, имаме Росарио Доусън, която никак не е секси и никак не изглежда на 30+, имаме онова досадно хлапе, което се появява в Дистърбия, Трансформърите и където се сетиш, имаме и един толкова измислен диалог, че ти иде да се откажеш на 45тата минута. Както, междувпрочем, и направих.

Но, no more drama, ppl. Да се върнем на добрите стари ужаси.

Добри + стари + ужаси = Dario Argento. Сега, аз нито го знам, нито го познавам. Съвсем случайно и полунасила изгледах един негов филм, намерен пак съвсем случайно в каталога на арена. А именно - Profondo Rosso. Продължавам да твърдя, че ако му се направи римейк, ще помете всякакви бози от сорта на хилс хев айс и прочие простотии. Филмът е гениален. Режисьорът също. Освен това си има супер секси-умна-чаровна-талантлива и каквато се сетиш дъщеря, което освен всякаква е и всичко. За нея утре. Яд ме е за филма. :/

Filed by windy at 10:32 pm under things
1 Comment