Денят явно нямаше никакво намерение да свършва. Беше краят на есента, навън започваше да става все по-мрачно и студено, а той се успокояваше с мисълта, че няма как да стане по-лошо. Мина го беше напуснала преди месец. Бяха заедно 6 години. Запознали се бяха на кандидатстудентските изпити и още от първия ден той беше толкова хлътнал по нея, че записа математика само, за да бъдат все по-близо. След много уговорки, молби и обещания, той я беше убедил да заживеят заедно и си мислеше, че вече има всичко. Докато това лято тя не реши, че иска да замине. Беше й омръзнало от България, искаше да отиде в Холандия и да пее по разни фестивали, да се разхожда гола в планината и да снима документален филм за лалетата. Нищо, с което не би се съгласил, стига тя да го пожелаеше. Но тя не го направи. Показа му ясно, че иска да замине сама и че няма намерение да се върне. Поне не при него. Мразеше я силно от тогава. Толкова силно, че не спираше да мисли за нея постоянно. Правеше се, че не му пука, естествено. Имаше всичко. Беше на 26, изглеждаше добре, знаеше как да се облича и разполагаше с достатъчно пари и време, че да прави каквото пожелае. Но на него не му се правеше нищо. Беше на работа от едва 3 часа и макар да не правеше нищо, освен да се люлее на стола си, слушайки музика, искаше да си тръгне. Нямаше как, обаче. Работеше в компанията на баща си и не искаше да отговаря на неудобни въпроси. Оставаха му още 2 часа, щяха да минат все някак. Взе телефона си и започна да играе на тетрис. Изведнъж телефона извибрира в ръцете му.
1 new message
“Здравей ;)”
Съобщението беше от непознат номер. За момент си помисли, че може да е тя, но бързо отхвърли тази възможност, защото смса беше на кирилица. Мина презираше всичко българско. Не му се отговаряше така или иначе. Помисли си, че е някаква грешка. Продължи да играе, но след 10 минути получи още едно съобщение.
“Не ти се играе с мен? Жалко. Чувствай се поздравен все пак – “
Този път беше с мелодия. Прослуша монофоничната половинминутна мелодийка и веднага си спомни. Това беше онази група, която слушаха, докато бяха в гимназията. Спомни си за първата си любов, колко безгрижно живееше и какво си мислеше за русите жени тогава. “Прав бях все пак”. Сега вече се зачуди. Явно не беше съвсем случаен смс. Набра телефона, но отсреща му затвориха още на първото позвъняване. Опита отново със същия резултат. Какво пък, пълнеж за ужасните 2 часа.
“E, da igraem.”
“Ще играем като заговориш на български ;)”
“Ama ti seriozno li? I koi vsyshnost si ti?”
Нищо. Почака 10 минути, отново набра номера, отново му затвориха и отново започна да изброява наум познатите си, за които тази песен значеше нещо. Не му хрумна нищо, освен онази първа любов, която си тръгна също като Мина – без предупреждение, без причина и без него. Почувства се глупаво и изтри съобщенията. Реши, че ще рискува с неудобните въпроси и си тръгна. Обикаляше из града с колата и не мислеше за нищо. Това го устройваше, беше спокоен. Планът беше да продължи да го прави, докато стане достатъчно късно, за да закъснее за вечеря и достатъчно рано, за да не го разпитват какво е правил. Планът беше добър. А телефонът извибрира отново.
“Е, добре. Ще направя изключение този път. Но ще ми обещаеш, че ако има 26ти смс, той ще е на кирилица?”
“Wtf” помисли си той. Сигурно е някоя приятелка на малката му сестра. Ненавиждаше всички 15годишни съученички на сестра му, които си падаха по него, заради новата кола, скъпите дрехи и влиянието на баща му.
“Da, dobre. A ti shte mi kajesh koi si, za da ima 6ti sms”
“Някой, който ще харесаш.”
26тият смс дойде още същата вечер, а той като човек, държащ на думата си, вече пишеше на кирилица. Обичаше на кирилица. Но не знаеше кого, а този някой явно нямаше намерение да му каже. Пишеха си постоянно. Бяха минали 2 седмици в опити да разбере кой се крие зад непознатия номер, откъде знае толкова за него и защо не иска да се разкрие. Знаеше вече, че е жена, че е слушала нещата, с които е израсъл и че явно е най-хубавото скрито нещо в този малък град. Мислеше си само за това, че иска да я види и да продължи да говори с нея. Не го притесняваше как изглежда, достатъчно подходяща ли е, ще я одобрят ли родителите му и какво ще излезе. Просто искаше да я види. Убеждаваше я още от втория ден, но тя упорито отказваше.
“Забрави за това. Мисли за себе си, скоро имаш рожден ден ;)”
Тя знаеше и за рождения му ден. Струваше му се невъзможно да познава тази жена и да не е забелязал в нея всичко това, без което вече не можеше.
“Добре. И искам подарък. Аз и ти на завоя. И дори няма да е среща.”
Не очакваше да се съгласи. 20 секунди зяпаше дисплея на телефона с такава отдаденост и желание, че имаше чувството, че думите започват да му се привиждат.
“Ами щом няма да е среща, предполагам, че можем да ти направим този подарък. А ти.. сигурен ли си?”
Сигурен ли? Ухили се като хлапе, открило, че е Супермен. Да, той беше абсолютно сигурен. А рожденият му ден беше след 3 дни. 3 дни безсънно очакване и фантазии. 3 дни ужас, задоволство и хаос. Последните 3 дни без нея.
Отиде на мястото 2 часа по-рано. Реши, че така или иначе няма да може да стои вкъщи и да обяснява защо не е отишъл на собствения си рожден ден. Телефонът му беше изключен, така се бяха уговорили, за да не се разколебае никой. От време на време минаваха разни хора и той се чудеше дали не е някоя от тях. Не спираше да се пита познава ли я и защо не я е открил досега.
Оставаха още само 10 минути. Вече не минаваха хора, беше тъмно, а след завоя имаше само гора и мрак. Бяха избрали мястото именно, заради неприветливостта му. Тревожеше се, че ще й се наложи да върви сама в тъмното и се упрекваше, че не се е сетил за това по-рано. Зачуди се дали да не й се обади и да й предложи да я вземе от някое по-оживено място. Включи телефона си и тогава забеляза дребен силует, ходещ бавно към колата. Беше на около 30 метра, но беше прекалено тъмно, за да познае когото и да е в него. Жената вървеше бавно, беше вдигнала ръцете към устните си и явно й беше студено. Беше облечена небрежно – със суитчър и не много дълги карирани панталони, а косата й беше сплетена на плитки. Харесваше му това, което виждаше. Влезе в колата и зачака – част от уговорката. След 2 минути вратата се отвори и тя влезе.
- Здравей..
Не можеше да повярва. Да, той познаваше това момиче. Беше го носил на гърба си, когато беше в гимназията. Беше заспивал до него, бяха слушали всички онези песни, обичаше това момиче още тогава. Не я беше виждал от години. От 10 години. Тогава тя беше на 5 и беше малката сестра на тогавашната му приятелка. А сега седеше до него и той я обичаше. Опитваше се да се бори с това и обясняваше на себе си колко нелепо е да обича дете. Очакваше всичко – да е грозна, да е някоя от бившите му приятелки, да крие нещо, от което се срамува, да е прекалено притеснителна. Очакваше всичко, но не и това. Това беше грешка. Мислеше си, че е заради раздялата с Мина. Нямаше заради какво друго да е, тя беше на 15. Нямаше как да я обича. Не и това момиче. И какво щеше да й каже. Гледаше я на сантиметри от него, с малките си ръце и късите си плитки, усмихваща му се сконфузно и почервеняла от неудобство. Същото момиче, което беше учил да рисува преди 10 години, същата жена, за която мечтаеше преди 10 минути. Не знаеше какво се случва, но знаеше какво трябва да направи. Заведе я вкъщи и отиде да празнува рождения си ден. А това малко човече не излизаше от главата му. Следващите седмици даде всичко от себе си да не й се обади или пише. Тя също не му пишеше. Веднъж се засякоха в студиото на приятел, но в момента, в който го видя, тя се измъкна набързо. Дори не го погледна. А той не можеше да откъсне очи от нея. Ден след това й се обади, но телефонът й беше изключен. Опита се да го направи още няколко пъти, но така и не успя да се свърже с нея. Идваше Коледа, а с нея и достатъчно извинения, за да се измъкне. Мина вече беше преосмислила нежеланието си да живее с него. Дали заради високите наеми в Холандия или бездарното си пеене, тя му се обаждаше почти всеки ден и се кълнеше, че го обича и не може без него. Това не го вълнуваше в момента, мислеше си за едно дете, от което не знаеше как да си тръгне. И все пак го направи. Замина преди Коледа и се върна чак на следващата. Тогава я видя отново за малко. Тя си имаше приятел на нейната възраст, изглеждаше щастлива и малка и по нищо не личеше да й липсва. Не че беше очаквал. Остана вкъщи и започна да ходи на работа отново. А тя замина да учи в столицата. Не бяха се засичали ужасно много време. Един ден, въртейки се на стола в работата и играейки тетрис, Петър получи смс. Беше смс от оператора и не съдържаше нищо интересно, но той веднага си спомни за онзи кратък смс на кирилица, който го извади от релси за цяла година. Все още искаше да види това момиче. Обади се на сестра й и взе новия й номер.
- Ало, здравей.
- Здравейте! Кой се обажда?
Гласът й не се беше променил въобще за тези 5 години. Знаеше, че вече изглежда различно. Имаше дълга черна коса, вече не носеше суитчъри и не трепереше като говори с непознати, но гласът й беше същият.
- Ами… аз съм.. Петър. Чудех се дали си в града, защото аз скоро заминавам и ми се искаше да те видя, ако не е проблем, естествено.
Пауза. Момичето явно мислеше какво да отговори.
- Хм.. мии.. добре. Предполагам, че няма да е проблем, стига да не е прекалено късно. Имам ужасно много работа, а и сега се прибирам от дълъг път. Всъщност съм в автобуса все още. 18:30 добре ли е?
- Да, за мен е ок. На завоя?
Отново пауза. Не биваше да предлага това. Не и това.
- Нека да е някъде по центъра. Имам работа и ще е добре да ми е удобно да се прибера бързо.
- Добре. 18:30 пред пощата. Радвам се, че те открих. До по-късно.
- До.
Беше 15:30 и той сметна, че най-добрият начин за прекарване на тези 3 часа е размотавайки се. Не се удържа да го прави около автогарата, за да я види как слиза от автобуса и се качва в такси. За момент му се стори, че тя го видя и си помисли, че ако е така, то със сигурност няма да дойде на срещата им. Но тя дойде. В 18:25 пред пощата седеше Ани, вече на 20, изглеждаща уверена и зряла. Не знаеше какво да й каже, нито какво иска от нея. Просто я гледаше и очакваше нещо да се случи. Седнаха на една маса и тя започна да му разказва как току що се прибирала от приятеля си, който бил музикант, отнасял се добре с нея и тя много го обичала. Чудеше се дали го прави нарочно, дали си отмъщава, чак сега се запита какво ли е очаквало 15годишната Ани преди 5 години и какво ли щеше да е, ако не я беше прибрал вкъщи онази нощ. Тя не го остави да се чуди дълго. 10 минути след като бяха седнали тя каза, че трябва да си тръгва. Погледна към телефона си и каза, че работата, за която споменала по-рано била неотложна и явно трябвало да я свърши по-рано отколкото си мислела.
- Радвам се, че се видяхме. Успех в Англия и дано намериш, каквото търсиш.
- Благодаря, че ми отдели време все пак. Изглеждаш прекрасно.
- Не си ме лъгал никога, не започвай отсега ;) До скоро, Пи
Ани тръгна към таксито, което я чакаше отвън. “Сега или никога” помисли си Петър и тръгна след нея. Спря я на вратата и я целуна. Тя се отдръпна, но на него му се стори, че не го направи веднага. Отново не го погледна. Просто се шмугна в таксито и затвори вратата.
Час по-късно Ани получи смс. Изтри го, без да го прочете.
Filed by windy at 12:55 pm under 
1 Comment 